Преди повече от 2 години написах един от най-хубавите си разкази - "Приключението на Гумената Чушка". Написах го с невероятна лекота. След това написах "Приказката за смрадливото краварче", "Романтична драма" и първите глави на "Карибски кебапчета" със същата лекота.
Защо ви разказвам това? Ами мисля, че нещо съм се повредил. Вече ми е много трудно да пиша разкази от типа на Гумената Чушка. И винаги излизат много дълги, а красотата на Гумената Чушка е, че главите са от по няколко изречения в които има толкова много безсмислие, че направо се чудиш що за ненормалник ги е измислил.
Друго което ме притеснява е собственото ми чувство за мярка. Преди спокойно можех да пратя Гумената Чушка да завре магическия пръстен в задника на Буш, а сега се притеснявам да употребя думата "гъз". В "Красавицата и звярът" я замених с думата "дупе" в последния момент.

Разказът, който ме накара да се замисля е "Папа Краси". Втората част "Папа Краси: Джордж, Буш и Лимтюл Напътски" вече е написана. Остава ми само да я редактирам мъничко и да дооформя композиционната рамка.
Разказът трябваше да излезе преди една седмица. Обаче... Изплаших се. Имаше няколко сцени, които ми се видяха прекалени. Една от сцените, може би най-важната включваше не кой да е ами самия Бог. Обаче ми се стори твърде богохулна. Имаше и други неща, които ме притесняваха. Като расизъм например (въпреки че в това отношение си позволих малко повече). Така че рязах лепих и замазвах дупките. Не знам как ще изглежда разказът на вас, когато го публикувам в петък (следващата седмица), но за мен е много накъсан и непълен.

Толкова от мен.
ЛИД